Понякога така ми се ще да ти пиша...

Да разкажа напето какво ми се случи.

Понякога така ми се ще да те видя,

без да знаеш, че есента ме прикрива.

Гледам зелената точка - знам, че си там

знам, че и ти си мислиш за мен като вчера.

Питам се къде сгрешихме и защо ли сме тъжни

отговарям си, че може би такива уроци са нужни.

Какво ще научиш без мене и аз без тебе?

Да бъдем силни сами и за други.

Всичко се случва без мене - сякаш съм сянка,

нима имам право на глас и на болка?

Понякога искам да зная какво ще се случи,

да видя как ще се гледаме утре.

Понякога моля Господ за сила,

сякаш само той ми остана за кураж и подкрепа.

Знам, че нужно е време да изчензат мъглите,

търпение, за да усетиш нормалния ритъм на дните.

Толкова бързо сменя се всичко -

днес съм усмихната и сякаш има надежда,

а утре раждам се с новите болки във мене.

Но знам си, че пъзелът все някак си се нарежда,

и стискам уморени длани, за да се сглоби навреме.