Винаги съм била от хората, които са търсили мястото, където ще се почувстват истински себе си - в пълна хармония между дух и тяло. Постигала съм го до една или друга степен, но никога напълно. Винаги съм се лутала за "нещото"....онова нещо, което да ме накара да застана и просто да се радвам на душевното спокойствие.
И някак си се случи в един прекрасен балкански град - хубавата Елена!До преди 20-на дни не бях ходила там никога, а съм от Търново. Сега разбирам, че съм изпуснала страшно много...страшно много прекрасна природа, страшно много възрожденски дух, усмихнати хора и "нещото" . 
   В Елена усетих духа на миналото, който някак си ме е докосвал, но не се е пропивал в мен. Носиите за мен бяха нещо, която свързвах с българската история, но, на които не бях обръщала толкова внимание, а сега ми прави впечатление всяка шевица. Благодарение на еленчани. Които ме научиха на толкова много неща - да рисувам великденски яйца по стари методи с восък, да плъстя, да дишам с пълни гърди, щастлива заради това, че произхождаме от велик народ. И така...докато тази малка Елена не се загнезди в сърцето ми.
   Вчера бе празникът на града - празникът на Св. Константин и Елена. И в Елена наистина бе празник. Прекрасните еленчанки, показаха красотата на българската носия и традиционни облекла от изминалите няколко века, дефилирайки пред погледите на жителите и гостите на града в "Камбуров хан". И аз бях там, и аз гледах.... и аз бях част от магията на Елена. Преплитаха се сокай с усмивки, забрадки с волни къдрици, престилки с пламнали очи, миналото и настоящето се сляха, за да ни поговорят за бъдещето. И всичко подсладено с бяло сладко, което специално бе приготвено за празника в Елена.
   Накрая в паното, което изработихме с "Работилница СЕДЯНКА", вградихме не сянка на момиче, а хилядите емоции на деня, за да можем да седнем спокойно вечерта с прекрасните организатори и приятели на Елена и да си кажем "Честит празник", и така докато градът заспа, но не й небето със звездите, които обстойно бяха преброени в малките часове на нощта. И там в необятното небе, сякаш видях, че всичко наистина се случва с причина и колкото по-често гледаме нагоре, толкова повече ще се обграждаме с надежди и ще се борим за мечтите си.  Като дъгата след градушка. Като усмивката след сълзите. Като Елена през вековете.
 







снимки: Мария ЕВТИМОВА