Въздишката веч ми не стига,

в рани са даже мечтите.

От път се протриха - горките!

Усмивката вече е тъжна

очите са в спор със сълзите.

За свободата милеят - проклети!

Пръстите вече се стапят,

трепери гласът ми смутен.

Музиката май уплаши  - веч е само стон!

И отново въздишам - за мечтите!

Отново се усмихвам - за да затворя сълзите.

Пръстите сгрявам на малка свещица -

гласът набира снелост -

 претворява стоновете в нежен тон.