Постинг
19.08.2017 14:32 -
Разбитото сърце
Разбитото сърце е като празна стая, в която е имало живот до преди няколко месеца, минал е ураган и е отнесъл абсолютно всичко след себе си, а сега цари само пустош и всичко е застлано с прах. Разбитото сърце няма пулс, то не живее, то просто съществува. И все пак се надява, че един ден може да запълни празната стая или просто да я заключи и да отвори друга, нова стая, в която да подреди наново всички мебели, да допусне новите си гости и да се надява, че този път бурите няма да му отнемат толкова много, а само ще поразклатят мазилката и ще се отлепи някой друг тапет. Какво има под разбитото сърце, може би несметни богатства, но за да стигнем до тях трябва да се отдадем напълно на загубата си, да се разкрием пред себе си и да си признаем, че сме бързали преклаено много, че сме го форсирали или да чувства много бързо или сме го принуждавали да не чувства въобще. Трябва да си простим, че сме си нанесли тази болка и да благодарим за нея, защото тя ни носи необходима промяна, която да ни направи нови хора, а старите да оставим назад с необходимата за това благодарност, че са ни придружавали в пътя ни досега. Не можем вечно да вървим в един коловоз. Не можем да искаме промяна в живота ни, ако не променим себе си, било то и чрез преминаването през личностна криза, в която се питаш ти ли си изобщо човекът, който си познавал до вчера и какво реално искаш от живота. Задаваш си въпроси, от които боли и най – вече боли от отговорите им, но знаеш ли пък – това може да е благословия. Не на всеки се случва да има тази възможност да погледне навътре в себе си и да разбере какво наистина иска. Аз искам да намеря любовта, балансът и равновесието. Не искам да се чувствам вечно длъжна на някого или да правя нещата, защото така трябва. Искам да бъда достатъчно търпелива, за да извървя това пътуване така, че да изляза по-силна и мъдра от него, въпреки трънливите пътища. Знам, че имам много потенциал да намеря любов, която да ме извиси без да е непременно пълна с драма и емоционално изхабяване, поне не в такава степен, но за това трябва да преминем през няколко каменисти пътеки. Ако трябва да го сравнявам с изкачването на върхове в планината – това е най – трудният за изкачване връх. Този, който води до съкворените тайни на сърцето. В момента моето сякаш е празно, но нека! Нека си почине, а аз ще се постарая малко по малко да го запълня – както се оцветява мандала, с разноцветни нюанси и красота.
Няма коментари
