Постинг
23.02.2016 01:01 -
Прощално
Трудно ми е вечер, когато оставам сама със спомена за теб. Преди 3 – 4 години, нощите бяха най - щастливи, защото си пишехме и заспивахме по изгрев слънце, а сега са най-тежки. Няма го шума на деня, няма я суетата, няма нищо, което да заглуши болката ми. И боли.... боли така, както никога. Вижадам те във всеки по улицата, говоря си с теб наум и се проклинам, че сама си отговарям, вместо да чувам гласа ти наяве. Опитвам се да те усещам чрез вятъра, да те чувствам чрез въздуха, защото нищо не е в състояние да те заличи. Времето ще притъпи тъгата. Може би ще те сънувам и няма да искам да се събуждам, ще искам да заспя отново, за да сме заедно, но жвотът е това, което е този трън в задника, който ме кара да те обичам още по-силно, когато те няма. Веднъж ми каза, че в Париж няма какво да се катери, ами може би си прав. Може би винаги трябва да има какво да катерим... цели, мечти, животът в цялата му красота и проклетия. Какво да правя с всичките спомени? Ако имах флашка щях да ги запиша, но нямаше да има такава с толкова голяма памет. Истината е, че по цял ден си мисля ти как би постъпил в конкретна ситуация. Знам, че се гордееше с мен – младши адвокат Маги, но аз се гордеех два пъти повече, защото беше чист и искрен, защото не се отказваше от нищо и никого. Прости ми за всичко, с което може би някога съм те обидила. Благодаря ти за това, че изпитвам всичко това, не говоря в минало време, защото обичта винаги ще е в сърцето ми. Просто ще я приютя там и ще и бъда пазач. Пазя те там, където нито смъртта, нито омразата, нито посредтсвеността или егоизма, може да припари – в душата ми. Прости ми, че никога не ти казах директно, че те обичам, все си мислех, че се досещаш. И така да е било, проклета да е човешката страхливост. Дори не знам дали това или друго писмо ще стигнат до теб. И все пак след като цялата надежда е умряла, има още мало надежда. Моля се за знаци, за следи от теб и за това, че ме чуваш... Но дали не е само игра на мозъка, защитна реакция срещу пълната празнота, която погубва малко по малко. Преди време изплаках очите си, защото беше далеч, не можех да те виждам или чувам често, но знаех, че си там и си добре, стигаше ми. А сега изплаквам душата си, защото знам, че всичко, което имам от теб вече е само един спомен, една хронология във фейсбук, снимки, които говорят повече от думи и една нестихващ, пареща болка. Ще бъда тук за брат ти, не се тревожи, дори да не сме близо един до друг, дори да не се чуваме или пишем често, аз ще съм тук за него. Винаги ще има рамо, което да го подпре. Липсваш ми ... Обичам те...Лека нощ....
Няма коментари
