Всичко беше само част от илюзията, която бе сътворена от двама мечтатели, които явно не бяха повярвали достатъчно на мечтите си, или не бяха достатъчно смели да ги догонят, а мечтите са по-ловки от морския бриз, минават покрай теб, едва докосвайки те, дори нямат аромат, не те карат да потрепериш, кожата ти не настръхва в очакване на следващия сноп солена свежест... Мечтите са миг, който, ако не бъде уловен се стопява като залеза, който обаче е достатъчно упорит да се явява всяка вечер. Колко залези бе посрещнала сама, колко мечти бе изгубила, дори самата тя не знаеше...стопи се  бройката им. Точно както песъчинките, които си устройваха среща с вълните. Песъчинките, които олицетворяваха живота й - крехът и едновременно толкова красив, нежен, изплъзващ се всяка секунда. Понесен от вятъра, люшкащ се наляво-надясно, нагоре-надолу...от известно време повече надолу.  Докато един ден се сгромоляса, както пясъчния замък на децата, който правиха с толкова труд предния ден. Да, точно като пясъчен замък. С огромни кули, подпиращи небето. Но с очевидно нестабилни основи. Водата, която с всеки тласък подкопаваше основите му, сякаш подкопа сърцето й с двойно по-голяма сила и тя започна да вижда празнината в очите, студа в допира. Сякаш Той беше не с нея, а някъде много далеч.  Какво щеше да парви сега с всичкия този пясък, мидички, с всичките мечти, нежни погледи, усмивки... Къде по дяволите се скриват повяхнали сърца?! Да ги хвърлиш в морето като счупен рапан не можеш, да ги скриеш в пясъка също... Нима трябва да си го носиш, така...като медал на гърдите?