Намерих сърцето си на една улица….тясна, тъмна, скрита от хорските очи, неизследвана от хода на прогреса, закриляна от перелината на времето… Сърцето ми беше окаляно, от мръсотията на предателствата, напукано от студенината на думите, опрашено от пясъка на забравата… Взех го в ръцете ми, като очаквах да е замръзнало, да се разпадне от най-малкия допир, но уви…
 Тази част от мен беше събрала толкова много история, толкова много съдби бе почувствало, толкова сълзи бяха капали върху него, че единственото, което го караше все още да гори , да бие, да живее бе надеждата…
  Историите на несподелени чувства, за разпаднал се романс го бяха сломили, но вместо тъга то изпращаше надежда на очите пълни със сълзи…
  Бяха го захвърлили с такава лекота, скоростта, с която то посрещна студената действителност го накара да изтръпне, но то оцеля…., за да търси надежда….
  Есенният дъжд се сля със капките кръв, които свидетелстваха за дълбока рана…, но след дъжда дойде и слънцето, което го стопли…с надежда…
  Така година и половина сърцето ми се въргаляше в пепелта, но пепелта предполага съществуването на огън…, който значи живот!
  Година и половина сърцето ми трепери от студа, който зимата в него бе донесла…, но след зимата идва пролет….., която значи живот!
  Сега ще си го взема на топло, за да го превържа…моето сърце, защото то говори за надежда…, която значи живот!