Бен имаше всичко, което си беше  поставил за цел. Живееше охолно, в среда където нова гостенка бе финансовата криза. Хората говореха за трагедията, че не могат да свържат двата края, безизходицата, болестите, които като пиявици се впиваха в тревогите на изнемогващите, но Бен бе далеч от всичко това. За него нямаше ограничения, мечтите му вече бяха еквивалентни на реалността. Залисан в ежедневната си работа в компанията, в която работеше и на която беше управител ,той затискаше под хилядите формуляри мислите, които го налягаха често напоследък. Опитваше се да маскира черната сянка,която беше надвиснала над него със страшна сила. Тази сянка си имаше име-наричаше се самота. Той осъзна, че вече не беше млад , а му липсваше най-скъпото-щастието и любовта. Богатството , което бе натрупал през годините не успя да му даде нужната топлина и нежност.Поради факта, че работата бе станала от първостепенна важност за него той отпъждаше всяка капка любов, която му се предлагаше. Не една или две жени го бяха напуснали, заради непрестанните му посещения във фирмата. Той се беше превърнал в копие на това, което преследваше през целия си живот-студена сграда с прозрачни, пронизващи очи. В един миг усети, че нещо му липсва. Усещаше го всяка Коледа когато коледарите пееха коледни песни пред къщата му, държейки малки свещички, които бяха искрицата надежда за всеки изгубил пътя. Усещаше го на рождения си ден, когато ставаше сутрин в голямата си спалня, изкусно обзаведена , но толкова празна. Промърморваше едно сухо ‘ Честит рожден ден, Бен..отново сам” , а студа в сърцето му ставаше все по-силен. Въпреки всичко, което беше постигнал той разбра, че няма нищо…животът му беше празен, безсмислен и ..вял. Всеки ден едно и също-отиваше на работа, където се затрупваше с всевъзможни задължения, за да на мисли за това, колко е жалък, после се прибираше в студената си гробница, пускаше някой стар, чернобял  филм и заспиваше на канапето с тъжни мисли.

Като почти всеки ден и този беше много студен. Типично за януари. Мразът сковаваше цялото тяло на човек, сякаш проникваше до мозъка му , а мозъчните клетки се вцепеняваха от студа. В такива дни, дори не беше възможно да вали сняг, който да пренесе всички в друга реалност на бели принцеси, които танцуват нежен валс във въздуха. Този ден беше избрал Бен, за да сложи край на мъките и страданията си. Искаше да отърве света от безсмисленото си съществуване, така или иначе никой нямаше да забележи, че го няма. Не бе оставил топла следа у никого, за да го потърси…

Старият мост на края на града беше идеалното място, където той можеше да сподели последни мисли с вселената, преди да се отдаде на вечна забрава. Шумът от течащата отдолу река сякаш го приветстваше . Бен се качи на парапета и се загледа във водата. Беше толкова бистра и красива..ледено красива..искаща, молеща…като него. Той не съжаляваше за това, което щеше да направи, защото знаеше, че няма надежда да промени нещата, не можеше тепърва да пали огън в сърцето си, там-където никога не е горял такъв… Усещаше студа по тялото си, той пъплеше по него като малък кърлеж, който търси най-подходящото място, за да засмуче от живота…

За Бен нямаше време за губене, краят му никога не му се бе струвал толкова близо и толкова осезаем. Той се обърна за последно настрани, сякаш за да се сбогува със света, който не успя никога да разбере и тогава… тогава се случи това, за което Бен бе мечтал цял живот.

До него бе застанало една малко момиченце… Беше толкова красиво. Русата й косичка се спускаше на едри букли по раменете й, а бялата рокличка създаваше образ на ангел в очите му. Бялата й кожа бе почервеняла от студа, но очите й бяха толкова топли и нежни, сякаш бяха събрали слънцето в себе си. Но това, което секна дъха на Бен беше очарователната усмивка, с която момиченцето построи мост между него и смъртта, за да може изгубената му душа да се върне. Не знаеше дали не беше ангел или просто чудо….но за него щастието се събираше в тази усмивка. Детска, невинна усмивка… Момиченцето протегна ръка към Бен, за да му помогне да слезе от парапета. Мъжът хвана детската ръчичка и слезе от мястото, което до преди малко беше последната му мисъл за света. Тогава малката бяла принцеса промълви-„Надеждата е вътре в теб. Мечтата е в това, което даряваш на хората, а щастието зависи само от теб.”