Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.01.2010 22:00 - Широко затворени очи
Автор: garmoshka Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1901 Коментари: 4 Гласове:
1

Последна промяна: 16.01.2010 22:07



 

-Пожелавам ти да си красива като слънцето и сияйна като луната, принцесо -казала първата кръстница, размърдвайки вълшебната си пръчица.

 

- Аз те обричам на многобройни таланти, които да изпълват душата ти и с, които да радваш хората около теб-казала втората

 

-Нека с очите си да омагьосваш всяко сърце, а усмивката да е твоето неотслабващо оръжие срещу злото-промълвила третата орисница

 

Така всяка една от вълшебниците пожелала на малката принцеса прекрасни неща, за които един човек може да не се пребори цял един живот, но бяха забравили да орисат принцесата с най-важното-добро сърце… Малкото момиченце растеше, а всяко едно пожелание на кръстниците се превръщаше в реалност. В цялото кралство нямаше по-талантливо и красиво момиче от нея. Кожата и беше нежна като кадифе през прохладна лятна нощ, грацията и можеше да се сравнява с лекото движение на разпукващо се цвете, а омайният и глас отекваше сякаш до рая, където ангелите се отпускаха, за да я послушат.

 

 Принцесата порасна все така прелестна и обичана от всички. За нея животът беше една магия, всяка нейна мечта се сбъдваше на мига, перфектният свят , в който живееше я обгърна постепенно без никой да разбере и най-важното- без никой да заподозре какви щяха да са последствията от това.

 

 Благодарение на красотата си тя беше обрекла не едно и две мъжки сърца на вечна любов към нея , за жалост несподелена, но тя не се интересуваше от това. За принцесата най-важно беше да е щастлива с нейната красота..за нея тя беше всичко. Много лесно можеше да получиш благоговението й-просто трябваше да я сравниш с най-красивите, прелестни същества съществували някога.

 

Само при думите”Мила, колко сте прекрасна. Вие сте като утринна зора, като жарък залез, като буйна вълна, която се разбива в брега, а грацията ви може да се сравнява с изяществото на лебед”, тя забравяше за зобикалящият я свят, а очите й се разширяваха сякаш, за да погълнат всяка дума… Но реално тя не виждаше …не виждаше истински стойностните неща в живота й…Не усещаше любовта на родителите си, които през всичките тези години се раздадоха изцяло за нея… с лекота подминаваше приятелите си, които се опитваха да я извадят от перфектният й, но за жалост фалшив свят…и най-вече не успя да види любовта на единственият човек, който я бе обичал истински, заради самата нея, а не заради красотата й-принцът от съседното кралство, който беше готов на всичко за нея.  Какво е всъщност красотата-една обвивка, която след време повяхва и остава само отражението на едно минало величие. В един миг щеше да й остане само спомена за нея, а какво ли щеше да прави когато красотата изчезне…щеше да се изгуби в самотата и болката по миналите дни.

 

 Дните минаваха, принцът виждаше как неговата любима  все повече се обграждаше с фалшив блясък и сърцето му се късаше от мъка. Болката в очите му беше като тъжен летен дъжд, който те вкочанява със студа си след дълго, жарко лято. Имаше моменти, в които успяваше да й покаже, че не това е животът, който ще я направи щастлива и, че трябва да държи на неща, като истинско приятелство, обич, но най-вече искаше да й покаже, че  е важно да бъде истински човек.Но образът й на перфектното момиче до толкова се беше впил в нея, че мигът на истината проблясваше като малко, бледо пламъче в красивите й очи и пак изгасваше…

 

 Един ден принцесата реши, че вече не иска да слуша принца и постоянните му напътствия-реши да продължи сама в „перфектния” си свят. Може би започваше да разбира, че всичко около нея е един фалш, а тя толкова беше свикнала с него, че не искаше да го остави да се изпари като лятна мъгла. И така един ден тя му каза-„Принце, дълго мислих и реших-вече не искам да сме заедно. Вече не те обичам…Аз искам да живея моя живот такъв, какъвто го познавам, а ти ме объркваш с думите ти за „истински” свят и преходна красота. Та аз съм перфектна, как мислиш, че ще бъде другояче? Върви си..” В този миг светът се завъртя около него и сякаш в сърцето му се появи дълбока празнота, която го изпълни със студ и скова цялото му същество. В мига , в който тя изрече тези думи усети, че нещо в нея се променя-усети нахлуването на една нова гостенка, приятелка, която може би щеше да споделя живота й за много дълго време-самотата.

 

 Принцът, потресен, но и в същото време изморен от дългата борба с перфектния свят на принцесата  , не успя да каже нищо-краката му сами го поведоха извън замъка обсипан навсякъде с розови рози-нейните любими цветя… Той я погледна за последен път с надежда, но видя само кухия поглед на две красиви очи „ Колко тъжно”-си помисли той и бавно пое към градината, за да вдъхне свежия въздух на нощта…

 

  Докато се разхождаше сред прекрасните розови храсти и гледаше необятното небе, обсипано както всяка вечер с безброй звезди, той дочу непознат глас:

 

-Хей, принце, чуваш ли ме?

 

-Кой ме вика?-прошепна той

 

-Погледи нагоре, принце, на дървото пред теб и ще ме видиш.

 

Той вдигна поглед –пред него стоеше величествен дъб, който с листата си сякаш бе построил малка беседка, където да се приютяват ранени сърца и плачещи души. На един от неговите клони беше кацнал малък славей, който изглеждаше като ценно бижу украсяващо шията на красива девойка.

 

-Принце, очите ти са тъжни, в тях като малки рубини проблясват сълзи. Какво ти има? Защо сърцето ти се скита изморено и само?

 

След тези думи славеят политна плавно и кацна на рамото на момъка. В този миг тази малка птичка беше единственият приятел на посърналия принц, който виждаше как любимото му момиче все повече затъва във фалшиви усмивки и измислен блясък…

 

-Защо се случва така, славей медогласен? Защо човек има най-голямото желание да спаси хората, които обича, а те сякаш не виждат какво се случва около тях и затъват все по-дълбоко?

 

-Мили, принце сърцето ти е тъй благородно, а чувствата ти тъй искрени, че дори най-коравото сърце би се разчувствало пред твоята доброта и отдаденост, но всеки сам решава как да продължи. Всеки сам избира пътя си-независимо дали е правилен или грешен. Жалко е, че се случва пред очите ни и се чувстваме толкова безсилни, но понякога нещата трябва да се случат точно по този начин, за да може слепите да прогледнат за нещата, които са изгубили…

 

-  Чувствам се  предаден и малък, почти жалък … Питам  се къде сбърках, че да стане така? Аз исках да й дам всичко-но тя просто си отиде…

 

-Сега мислиш само за болката от раздялата-изчурулика славеят-но след време ще разбереш, че това е бил много ценен урок, както за теб, така и за красивата принцеса…

 

Това е нейният урок, един от най-трудните-трябва й време, за да осъзнае, че си бил най-истинското нещо в живота й, но вероятно ще е късно. После ще й остане болката, че го е разбрала твърде късно, но за да се осъзнае трябва да остане сама….да усети липсата, тогава може би сърцето й ще се събуди за нов живот..

 

-Аз се опитвах, приятелю, опитвах се да й покажа,че животът не е само мечтана красота и лицемерни усмивки, фалшиви поклони и двусмислени комплименти…Тя приема всичко за чиста момента, но един ден ще страда, а как не искам да страда…

 

- Ти се опита да я събудиш, но загледана в перфектния си живот тя не успя да осъзнае, че ти си й е давал живот. Сега принцесата ще остане с мислите си, за да търси себе си и да разбере какво всъщност е имала. Надявам се да  го разбере и да има шанса един ден да  заживее дълго и щастливо, осъзнала истински важните неща в живота.

 

Принцът се замисли-спомни си за стотиците нощи, в които бе заспивал прегърнал мечтите си свързани с красивото момиче.  Сега тези мечти сякаш потъваха в дълбока бездна, където бе отишло и сърцето му, прокудено от студа в думите на момичето с кадуфена кожа…

 

-Един ден може би ще се осъзнае, но аз…аз може би няма да съм тук, птиче..може би няма да съм нейния верен роб вече…

 

-Не трябва и да бъдеш, принце. Всеки заслужава щастие, да бъде обичан и ценен. Досега ти правеше всичко за нея, без да се интересуваш от чувствата си, но сърцето ти изтърпя достатъчно. Ако любовта не бъде оценена тя си отива, защото сърцето се изморява да бие за две, без да получва стимул…Остави я да осъзнае грешката си, за да получи урока, който й трябва…

 

- Хората винаги осъзнават грешките си, за жалост след като са пропаднали и изгубили всичко! Грешките не са непоправими, стига да са осъзнати, а това е трудното.... и почти винаги това започва с края на нещо, което дава началото на друго… Но имаме ли сила за нещо ново?

 

- За жалост често си мислиш, че си виждал, а всъщност очите ти са били затворени.. и когато наистина ги отвориш е станало твърде късно... твърде късно...

 

-Прав си, славею, ах колко си прав! Слепи са очите човешки понякога.. тъжното е че само болката ги отваря..

-Да, болката…нещо толкова лично, толкова характерно за всеки от нас… Болката отваря очите на слепия, който в един миг изгубва всичко, което го е правело щастлив.Обезумял от страх той се опитва да го върне, но вижда само отдалечаваща се сянка... От едната страна боли, защото предателството ранява с отровни стрели-от другата, ... защото осъзнаването е път, по който има много тръни, минава се през мрачни дебри, докато със сетни сили се добереш до светлината....а дотогава-подминаваш много хора по пътя си, които са искали да ти помогнат.

-А ако въпреки това не прогледнат? Все си мисля, че не винаги успяваме да се доберем до светлината…

 

Славят въздъхна и каза” За тези, които не се добират до светлината, просто няма какво да направим...Колкото и да искаме не можем винаги да ги водим. В един момент човек трябва да се изправи срещу себе си -тежко на този, който види само мрак…

 

-Сега какво да правя? Накъде да продължа? Толкова съм объркан…и самотен…

-Нормално е, скъпи принце. Важното е  от сега нататък да откриеш своя път и да се бориш , за да оставиш следа в този фалшив свят. И някъде там по пътя ще изоставиш болката и тъгата, която сега рисува по лицето ти…В един миг ще осъзнаеш, че ги няма, останали някъде назад, за да чакат други пътници. Това е кръговрата на живота, благородни момко-болката ни прави силни, калява сърцата ни , учи ги да отсейват истински добрите хора и истински обичащите сърца. Не съжалявай за случилото се с теб и твоята принцеса и не се опитвай да го промениш, защото грешките са за това-за да ни научат. Лепеното винаги е такова, никога няма да ти донесе същото щастие както преди. Гледай напред, защото бъдещето е пред теб и просто изчакай болката да си отиде…Търпеливият винаги печели… Не забравяй, че търпението е най-добрият ни съюзник срещу времето. Времето  лекува всички рани, отваря нови кръгозори и ни прави силни...затова нека си пожелаем време , за да се обърнем един ден и да се усмихнем на всичко, което сме преживели!

 

 След като изрече тези думи славеят разпери криле и се издигна високо в небето. Принцът усети мека топлина…Обърна се и видя, че слънцето изгряваше. Небето беше изпъстрено с пастелни цветове, а мирисът на нов ден забушува в заспалите гърди на момчето. Някъде там в далечината, той сякаш зърна новия си живот…А принцесата…принцесата плачеше в стаята си, събудена от болезнената целувка на живота …Тя търсеше принцът, но той беше отдалечаваща се сянка…Дали тези широко затворени очи не бяха започнали да се отварят?  Може би…Но не беше ли късно…?






Тагове:   очи,


Гласувай:
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Мнението на Крис
20.01.2010 14:42
Мила вълшебнице на словото с голямо сърце, не бях чела по-красива и вдъхновяваща приказка от детството си насам!
Смея да кажа ,че по стил на писане, художественост и приказна символика конкурираш успешно братя Грим и Шарл Перо взети заедно! :)

Образът на славея извика в мен асоциации с Оскар-Уайлдовия славей.. само че твоят е в много по-оптимистичен контекст, посланик на Изгрева и Съвземането! Въпреки,че темата е пак вечната тема... Любовта!

Поздравления за красивото произведение!
Много,много,много ми хареса!!!!! :)
цитирай
2. garmoshka - Благодаря, приятелко!
20.01.2010 15:05
Благодаря за хубавите думи! Прегръщам те :)
цитирай
3. анонимен - Принцът:
11.10.2010 17:19
"А принцесата…принцесата плачеше в стаята си, събудена от болезнената целувка на живота …Тя търсеше принцът, но той беше отдалечаваща се сянка…Дали тези широко затворени очи не бяха започнали да се отварят? Може би…Но не беше ли късно…?"
Далновиден славей...
цитирай
4. garmoshka - Славеят:
12.10.2010 23:01
Защото Славяат криеше надеждата, че Принцът ще намери пътя си, че ще бъде толкова щастлив, колктоо заслужава и дори повече...Дори и късно очите е важно да се отворят...това не означава, Принце, че не можеш да яхнеш коня-вихрогон и загледан в залеза да откриеш една щастлива звезда :) Най-важното е да бъдеш щастлив!
Каза Славеят и изпрати цялата вяра и надежда към Принца :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: garmoshka
Категория: Поезия
Прочетен: 410186
Постинги: 126
Коментари: 87
Гласове: 334
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031