Постинг
07.04.2008 01:40 -
Историята на един портрет
Автор: garmoshka
Категория: Други
Прочетен: 977 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 23.05.2008 09:33
Прочетен: 977 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 23.05.2008 09:33
Тя вървеше мълчаливо по улицата пълна с хора, беше сама въпреки цялата олелия и хаос.Беше сама в мислите си, беше сама в мечтите си, беше сама със себе си.Косата й обгръщаше лицето и като нежен воал, напоен с аромата на парфюм и сълзи.Красивите и къдрици падаха немирно върху раменете й, сякаш, за да покажат неспокойствието на душата й и галопиращите й мисли.Роклята й, покрита с малки цветчета я правеше да изглежда още по-изящна, като фина восъчна фигура, но с една разлика-в нея имаше едно туптящо, разбито сърце, разбито на хиляди парченца, разпръснати навсякъде....Изведнъж пред погледа й се изправи един мъж, с палитра и четка.Беше оставил бялото платно на улицата и се приготвяше да рисува, тя не знаеше какво, но му каза с едва доловим глас:
-Ще ме нарисуваш ли?
Художникът я погледна с нескрито любопитство, видя колко е красива и нежна, но усети и, че крие някаква дълбока мъка в сърцето си.Сякаш беше чакал нея цял ден:
-Разбира се.Заповядай.Седни тук-каза й той и й посочи пънчето от едно отрязано дърво, заобиколено с розови храсти и жасмин.
Тя седна там и впи поглед в художника.Сега за нея той беше целия свят, човекът, който видя болката в очите й и тъгата в сърцето й.В моментите, в които той протягаше ръка, сякаш за да вземе мерките й, тя беше готова да я хване и да се вкопчи в нея с надеждата да намери топлината , която й беше нужна, за да заблести.Когато правеше плавните движения по платното сякаш разголваше душата й и всички кървящи рани се отваряха.Болката се усещаше почти физически.Когато стигна до лицето й той спря и се загледа в очите й, искаше да придаде цялата им емоция на листа, погали с неговите лицето й, за да я успокои и да я дари с частица живот.В един момент спря и каза:
-Не мога да я нарисувам.....просто не мога.
-Кое?-попита тя
-Болката и тъгата в очите ти, не мога да пресъздам това а едно бяло платно, на една материя...
-Моля те!Рисувай това, което виждаш!-промълви момичето с треперещ глас.
Художникът погледна отново в нея и си каза, че това е най-малкото, което може да направи за това момиче, толкова младо, а събрало толкова тъга в себе си.И той заочна да рисува с цялата страст, която можеше да съществува.С всяко плъзване на молива по платното, той рисуваше същността на младата девойка.В движенията му се четеше любов, гняв, самота, страх, неувереност, хъс и желание за живот-всичко, което виждаше в онези дълбоки кафяви очи...
Когато портретът стана готов, художникът нямаше сила да диша, беше изразходил цялата си енергия и любов за тази картина.Картината на едно момиче, което страдаше много и болката беше най-добрата й приятелка, картина на един паднал ангел.....
Той се приближи към нея, за да й подаде портрета.Тя го видя и каза:
-Да, това е тя-самотата в очите ми, болката в сърцето ми и страхът в душата ми.Благодаря ти, че ми дари този миг на забрава и мъничко любов...В този единствен миг ти беше всичко в живота ми, нямаше бъдеще и минало, беше само ти и картината ти и аромата на тези рози и пректасния жасмин.
На лицето й разцъфтя плаха усмивка, а в очите проблесна живот.Тя взе портрета и продължи пътя си-все така умислена и тъжна, прекрасна и неземна, сякаш докосната от ангел.
Художникът гледаше след нея и си мислеше дали всичко това беше истина, дали тя не беше само едно привидение, а той не се е побъркал.Но в същия миг воалът й падна и вятърът го довя до него, сякаш не можеше да отлети на друго място.Той го вдигна, помириса го и усети онзи аромат на парфюм примесен със сълзи.Аромат, който изпълни цялото му същество...
-Ще ме нарисуваш ли?
Художникът я погледна с нескрито любопитство, видя колко е красива и нежна, но усети и, че крие някаква дълбока мъка в сърцето си.Сякаш беше чакал нея цял ден:
-Разбира се.Заповядай.Седни тук-каза й той и й посочи пънчето от едно отрязано дърво, заобиколено с розови храсти и жасмин.
Тя седна там и впи поглед в художника.Сега за нея той беше целия свят, човекът, който видя болката в очите й и тъгата в сърцето й.В моментите, в които той протягаше ръка, сякаш за да вземе мерките й, тя беше готова да я хване и да се вкопчи в нея с надеждата да намери топлината , която й беше нужна, за да заблести.Когато правеше плавните движения по платното сякаш разголваше душата й и всички кървящи рани се отваряха.Болката се усещаше почти физически.Когато стигна до лицето й той спря и се загледа в очите й, искаше да придаде цялата им емоция на листа, погали с неговите лицето й, за да я успокои и да я дари с частица живот.В един момент спря и каза:
-Не мога да я нарисувам.....просто не мога.
-Кое?-попита тя
-Болката и тъгата в очите ти, не мога да пресъздам това а едно бяло платно, на една материя...
-Моля те!Рисувай това, което виждаш!-промълви момичето с треперещ глас.
Художникът погледна отново в нея и си каза, че това е най-малкото, което може да направи за това момиче, толкова младо, а събрало толкова тъга в себе си.И той заочна да рисува с цялата страст, която можеше да съществува.С всяко плъзване на молива по платното, той рисуваше същността на младата девойка.В движенията му се четеше любов, гняв, самота, страх, неувереност, хъс и желание за живот-всичко, което виждаше в онези дълбоки кафяви очи...
Когато портретът стана готов, художникът нямаше сила да диша, беше изразходил цялата си енергия и любов за тази картина.Картината на едно момиче, което страдаше много и болката беше най-добрата й приятелка, картина на един паднал ангел.....
Той се приближи към нея, за да й подаде портрета.Тя го видя и каза:
-Да, това е тя-самотата в очите ми, болката в сърцето ми и страхът в душата ми.Благодаря ти, че ми дари този миг на забрава и мъничко любов...В този единствен миг ти беше всичко в живота ми, нямаше бъдеще и минало, беше само ти и картината ти и аромата на тези рози и пректасния жасмин.
На лицето й разцъфтя плаха усмивка, а в очите проблесна живот.Тя взе портрета и продължи пътя си-все така умислена и тъжна, прекрасна и неземна, сякаш докосната от ангел.
Художникът гледаше след нея и си мислеше дали всичко това беше истина, дали тя не беше само едно привидение, а той не се е побъркал.Но в същия миг воалът й падна и вятърът го довя до него, сякаш не можеше да отлети на друго място.Той го вдигна, помириса го и усети онзи аромат на парфюм примесен със сълзи.Аромат, който изпълни цялото му същество...
Няма коментари
