Седя на пейката във парка
замръзнала, подтисната и тъжна,
преплела малки пръсти от уплаха
усещам колко празно е в душата.
Устните до вчера кървавочервени
веч са посинели от ръждива сянка.
Хората минават заснежени,
а те са малки, изстинали и сиви.
И колко бързо крачат
устремени всъщност в празнотата,
oкапали от тежестта на самотата,
дълбока, всмукваща, всеядна.
И аз ги гледам как опитват
да спасят и малкото останал им живот,
а взирайки се в тези силуети
всъщност търся мъничко любов.
Снегът отново пада бавно,
толкова безцелно, хаотично.
Подавам длан към небесата
със надежда да усетя топлина.
Почувствах допира на мъничка снежинка,
толкова красива и перфектна.
Взрях се в нея с неохота-
с какво ще ми помогне тя!
Но изведнъж усетих топлина
нахлуваща в замръзналите вени,
достигаща до всяка заскрежена клетка.
И красота в очите разцъфтя
и сърцето май започна да обича.
Седя на пейката във парка,
слънчева, усмихната, прекрасна,
разтворила ръце сред красотата
с надежда да прегърна аз живота!!! |
|
